За последната една година това е третата българска книга, която - след „Бежанци” на Весела Ляхова и „Калуня-Каля” на Георги Божинов - ме намери и ми грабна сърцето.
Прочетох я с истинско
удоволствие. Нанизаните една за друга истории ме трогнаха, а някои от тях ме
накараха да се смея с глас. Накрая всички те се оплетоха в една шарена черга,
която се оказа в правилното време на правилното място там под чардака, за да
изиграе спасителната си роля. Хареса ми много.
Прочетох „Гръцко кафе” на един
дъх. Дали заради красивия език на книгата. Дали защото ме върна в разказите на моите
баба и дядо – напуснали Беломорска Тракия като деца, те никога повече не се
върнаха там, но до края на живота си разказваха това, което са им разказвали
техните баби и дядовци. Дали заради любимата родопска приказка на Лещен и
Ковачевица. Дали заради честото пътуване през „синора” до напечена от слънце
страна с цъфтящи зокуми и прозрачно море. Дали заради остроумието, иронията и
поезията на изречението, с което завършва всяка глава – скоро започнах да го
очаквам с нетърпение, за да открия с някаква странна гордост, сякаш съм го
написала аз, че е точно такова, каквото очаквам – като здраво стъпало към
следващата история.
Хареса ми как Катерина се спаси в
края на книгата.
Напоследък все повече ми харесва
да присядам до това врящо балкански котле, в което се смесват магични подправки
и билки, и да слушам спасителни приказки.
No comments:
Post a Comment